му, веднага  след  смъртта. В по-късните представи, човек става безсмъртен, след като продължително време е приемал прахта, приготвена от треви, минерали, дървесни гъби и е практикувал различни дихателни и физически упражнения. Постепенно безсмъртният човек (сиен) придобивал и свръхестествени способности, затова бил наречен шънсиен – безсмъртен вълшебник.

  
По времето на Хуанди^¹ – Жълтия прародител, живял Дзъю – Червения пълководец. Не вкусвал от петте зърнени^² растения,
хранел се с цветовете на различни треви. При владетеля Яо^³ станал дърводелец. Можел да се издига с вятъра и да се спуска с дъжда. По едно време продавал и стрели на пазара пред градските порти.
    Затова го нарекли още Джуофу – Баща на стрелите.
__________________

^¹ Хуанди – Жълтия прародител – един от древните митични императори на Китай. Според китайската историография управлявал през XXVII – XXVI в. пр. н. е.
^² Петте зърнени растения (угу) – ориз, просо, ечемик, пшеница и боб.
^³ Яо – един от петимата митични императори в древен Китай, управлявал страната сто години. Образец на мъдър и добър владетел.
                                                                                                                  
                                                                                                                       *  *  *
    По времето на Хуанди – Жълтия прародител – живял Нин Фъндзъ. Преданията разказват, че бил началник на неговите грънчари. Веднъж един странен човек го посетил и му показал как да владее огъня. Той умеел още да изпуска и поглъща петоцветен^¹ дим и дълго обучавал Фъндзъ на това изкуство. След време Фъндзъ сам наклал огън и влязъл в него. Издигнал се във въздуха и се спуснал с дима. Разгледали изстиналата пепел – костите му сякаш били в нея. Хората погребали пепелта на север от град Нин.

  
                                                                                                                        *  *  *

    Борът бил особен – който се хранел със семената му, живеел по триста години.

^¹ Планините Хуайшан (Ясенова), Суeйшан (Джинджифил планина), Суншан (Висока планина), Хушан (Чаша планина), Дзяошан (Опърлена планина) и др. съществуващи днес, са известни в китайската митология като места, където живеели безсмъртните вълшебници.

^⁴ В китайската митология прасковата е свещено дърво. От нея правят тоягата, с която прогонват нечистите сили.
Плодовете ù се смятат за вълшебен плод на дълголетието. Планините, където отиват безсмъртните вълшебници са с прасковени дървета.

                                                                                                                        *  *  *

    Цуей Уъндзъ бил от местата край планината Тайшан^¹. При Уан Дзъцяо се учил как да постига безсмъртие.
    Веднъж Дзъцяо се превърнал в бяла цикада^². Набрал билки и ги подал на Уъндзъ. Ужасеният Уъндзъ грабнал копието си, прицелил се в цикадата и я пронизал, но изтървал билките и като погледнал надолу, видял мъртвото тяло на Уан Дзъцяо. Пренесъл го в дома му  го захлупил с един изпочупен кош. След миг трупът се превърнал в птица. Цуeй Уъндзъ повдигнал коша – видял как птицата трепнала с криле и отлетяла.

__________________

^¹ Планината Тайшан в провинция Шандун е една от петте свещени планини (Тайшан, Хушан, Хъншан, Суншан, Хуайшан) в Китай.
^² Цикада – насекомо от рода на жътварките и щурците. Символизира мимолетността и измамността на земното съществуване, образ на многобройните метаморфози на битието.

                                                                                                                        *  *  *

     Сиен Шапката от царство Сун се препитавал с риболов. Така живял край реката Суйшуей повече от сто години. Понякога, когато наловял риба, я пускал обратно в реката, понякога я продавал или я изяждал. Винаги носел шапка и пояс. Отглеждал и лиджъ¹. Хранел се с цветовете и плодовете му. Дзингун, владетелят на царството Сун, много искал да узнае тайната му, но Сиен Шапката не пожелал да му я разкрие и затова го убили.
    След десетки години видели Сиен Шапката, седнал върху градските порти, да свири на цин^². Свирил десетина дни и изчезнал.
     Оттогава във всеки дом на царство Сун го почитат като божество.

_________________

^¹Лиджъ – дърво, растящо в Южен Китай, чиито плодове имат необикновено тънък вкус, наричат го още "цар на дърветата". 
^²Цин – музикален струнен инструмент, струните се закрепвали на правоъгълна резонираща дъска. Един от най-древните инструменти в Китай, наподобяващ цитра. 

    По времето на Мугун, владетел на Цин, един човек от Чънцан копаел земята и изровил нещо, приличащо на овен, но не било овен; на свиня, но не било свиня. Вързал го човекът и го повлякъл след себе си, за да го подари на Мугун. По пътя си срещнал две деца – момче и момиче. Те му рекли:
    – Това животно се казва Ао Старицата. Храни се под земята с мозъка на мъртвите. Ако искате да го убиете, промушете главата му с кипарисова пръчка.
     – Тези две деца се наричат Чънбао  – Старинна скъпоценност  –  обадило се животното.  –  Този, който хване момчето, ще получи титлата уан  –  владетел на царство, а този, който хване момичето, ще получи титлата бо — владетел на област.
    Човекът от Чънцан пуснал животното и подгонил двете деца. Ала те се превърнали във фазани, литнали и се скрили в Пинлин – Тихата гора.
    Известили за случилото се Мугун и когато Мугун се отправил на голям лов, наистина  хванал женски фазан, който се  превърнал на камък. Поставили камъка между реките Уей и Циен.
     По-късно при владетеля Уънгун там бил съграден храм.
    Когато в Чънцан извършили жертвоприношение, там се появило пурпурно сияние. То се простирало на повече от десет джана^¹. Сиянието се излъчило от Областта на фазаните и влязло в храма. Разнесли се печални крясъци на мъжки фазан.
     След това Гуан У, император от династията Хан, потеглил от Нанян, за да се възкачи на трона.

卷 九                                                               Девети свитък


     При династията Хан, през  третия месец на третата година от „Смирение и хармония“, се изсипал силен дъжд. Хъ Биган бил у дома си и около обед сънувал, че знатни гости на коне и в каляски са тръгнали към дома му. Събудил се и разказал съня на жена си. Още незавършил, на вратата вече стояла възрастна жена – над осемдесетгодишна, с побеляла глава. Помолила да я скрият от дъжда. Вън валяло като из ведро, а дрехите ù били съвършено сухи. Когато дъждът спрял, Биган изпратил старицата до вратата. Тя се обърнала към него и рекла:
    – В предишния си живот сте бил добродетелен. Сега небето ви праща талисман. С негова помощ децата и внуците ви ще се умножат.
    И извадила от пазвата си деветстотин и деветдесет бамбукови дъсчици^¹, дълги по девет цуна^². Подала ги на Биган и добавила:
     – Така са пресметнати, че и децата, и внуците ви, ще носят на пояса си лента с печат.

______________________

^¹ Бамбукови дъсчици (фудзие) – символи на властта, които императорът връчвал на местните владетели. Бамбуковите дъсчици били от две части – едната се пазела при владетеля, другата била у назначения на държавна служба чиновник. Чрез съединяването на двете части се потвърждавала истинността на назначението.
^²   Цун – мярка за дължина около 3 см.

                                                                                                                     *  *  *

卷 十一                                                            Единадесети свитък


   * Ган Дзян и жена му Мо Сие^¹ от царство Чу изработвали мечове за владетеля. Завършили ги едва след три години. Владетелят се разгневил и намислил да убие Ган Дзян.
    Мечовете били два   –  мъжки и женски. Мо Сие чакала дете и трябвало вече да роди. Ган Дзян рекъл:
    – Правех за владетеля мечове. Завърших ги едва след три години. Владетелят е разгневен. Отида ли при него, непременно ще ме погуби. Ако родиш момче, като порасне, кажи му да погледне към южната планина. Мечът е под бор, който расте на камък.
    После Ган Дзян взел женския меч и се упътил към владетеля. Вбесил се владетелят и заповядал да го претърсят.
    – Мечовете бяха два  –  мъжки и женски. Женският е тук, мъжкият го няма!  –  И, разлютен, убил Ган Дзян.
     Синът им достигнал пълнолетие. Попитал майка си:
    – Къде е баща ми?
   – Баща ти правеше мечове за владетеля на Чу – заразказвала тя.  – Завърши ги едва след три години. Силно разярен, владетелят го уби. Преди да отиде при него, баща ти заръча да ти кажа, че мечът е скрит под бор, който расте на камък. Щом излезеш от дома, погледни към южната планина.
    Синът излязъл и погледнал на юг. Не видял планината, но съзрял пред къщата дървен стълб върху   каменна подставка. Тозчас разсякъл със секира стълба и намерил меча. Ден и нощ мислил как да отмъсти на владетеля.
    А владетелят на Ци сънувал едно момче, чиито вежди били раздалечени на три пръста. Момчето му казало: „Искам да ти отмъстя!“
    Владетелят обещал хиляда жълтици за главата му. Момчето чуло за тези думи и побегнало. Отишло в планината. Вървяло и пеело. Срещнало някакъв странник, който го попитал:
     – Толкова си млад, защо пееш така тъжно?
     – Аз съм син на Ган Дзян и Мо Сие. Владетелят уби баща ми. Искам да му отмъстя.
     – Чух, че владетелят купува главата ти за хиляда жълтици  – рекъл странникът.  – Дай ми меча и главата си и аз ще
отмъстя вместо теб!
     – Много съм щастлив!  – отвърнало момчето и в миг си прерязало гърлото. Взело в ръце главата си и меча и ги поднесло на странника, но продължавало да стои като вцепенено.
     – Няма да те подведа! – обещал странникът и чак тогава трупът паднал напред.
     Странникът поел главата и отишъл при владетеля. Зарадвал се той, а странникът му рекъл:
     – Това е главата на един храбрец. Трябва да се свари в голям котел с вода.
    Започнал владетелят да вари главата така, както бил казал странникът. Три дни и три нощи вряла тя и все не увирала, скачала над кипящата вода, а втренчените ù очи гледали разгневено.
     – Главата на това момче не увира – казал странникът.  – Най-добре ще е сам владетелят да се приближи и да я погледне. Тогава тя непременно ще се свари.
    Приближил се владетелят към котела, а странникът замахнал с меча си и главата на владетеля се търкулнала в кипящата вода. После странникът отсякъл и своята глава и тя паднала в котела. Трите глави се разварили така, че не можели да се разпознаят. Извадили черепите от водата и ги заровили поотделно. Мястото нарекли Могила на тримата владетели. Намира се между областите Жунан и Пейчун.

__________________

^¹ Най-ранният запис на тази легенда е в летописа "Пролети – Есени на царствата У и Юе" (между VII и V в пр. н. е.). "Ган Дзян бил от царството  У, а Мо Сие – негова жена. Когато Ган Дзян майсторял мечове, Мо Сие си отрязала косите, подрязала ноктите и ги хвърлила в пещта – едва тогава металът се разтопил и мечовете станали. Мъжкия нарекли Ган Дзян, а женския – Мо Сие."
  Варианти на легендата има и в други старинни книги: в някои Ган Дзян се възприема като фамилия (Гандзян), а Мо Сие като име (Мосие), тъй като не е конкретизирано тяхната връзка. В тълкуването на легендата сме се ръководили от цитирания по-горе фрагмент. Подробно за символиката на двата меча вж. Голыгина К.И. "Китайская проза на пороге средновековья", М., 1983. Разказът "Меч", поместен в сб. "Стари истории в нова редакция" от Лу Сюн, е литературна обработка на тази древна легенда. Вж. Лу Сюн "Стари истории в нова редакция". Прев. Б. Беливанова. С., 1983.

                                                                                                                       *  *  *

      Хан Пин, приближен на Кануан –  владетел на царството Сун, се оженил за девойка от рода Хъ. Била голяма красавица,
затова владетелят му я отнел. Пин възроптал, но Кануан го хвърлил в затвора и го наказал –  пратил го да строи крепостни стени.
     Хъ успяла да предаде на Пин тайно писмо, в което прикрила своите чувства с думите: „Дъждът не престава. Реката е голяма, а водите –  дълбоки. Сърцето се противи на слънчевия изгрев.“
     Владетелят заловил писмото и го показал на своите приближени, но те не могли да разтълкуват смисъла му. Единствен сановникът Су Хъ го разбрал и обяснил: „Дъждът не престава“ –  означава, че тя тъгува и страда. „Реката е голяма, а водите – дълбоки“, че двамата не ще могат да се срещнат. „Сърцето се противи на слънчевия изгрев“ означава, че сърцето на Хъ желае смъртта.
     Не след дълго Хан Пин се самоубил. Тогава Хъ оставила скришом дрехите си да загният. И веднъж, когато владетелят ù позволил да се качи на кулата, се хвърлила оттам. Придворните се опитали да я хванат, ала дрехите се изплъзнали от ръцете им и Хъ умряла. В пояса си оставила писмо, в което пишело: „За владетеля би било добре да съм жива, но за мен, наложницата му, е по-добре да съм мъртва.“ И още, желаела костите ù да бъдат погребани с костите на Хан Пин.
     Разгневил се владетелят, не искал и да чуе за това. Заповядал на местните хора да я погребат така, че гробът ù да гледа към гроба на Хан Пин. После добавил:
     – Любовта им е безкрайна. Ако могат, нека гробовете им се съединят, няма да им преча!
    За една нощ край двата гроба израснали две големи дървета – каталпи. А след десет дена пораснали още повече. Дърветата се приближили и стволовете се прегърнали, корените и клоните им се сплели. Появили се две птици –  мъжка и женска. От сутрин до вечер птиците седели в клоните на дърветата, докосвали шии и скръбно се провиквали. Гласовете им трогвали всички.
     Хората от царство Сун съжалявали Пин и Хъ и нарекли дървото – Дърво на взаимната скръб. Оттам идва изразът „взаимна скръб“.
     На юг хората казвали, че двете птици носят душите на Хан Пин и жена му.
     В провинция Суейян има град Хан Пин. И до днес за тях се пеят песни и разказват предания^¹.

卷 十四                                                          Четиринайсети свитък

     Разказвало се, че в дълбока древност живял един достоен мъж, който заминал на дълъг път. В дома останала единствената му дъщеря и един жребец – гледала го дъщерята. Беден бил домът, а мястото самотно и тя често мислела за баща си. Веднъж казала на шега пред коня:
     – Ако можеш да доведеш баща ми обратно у дома, ще се омъжа за теб!
     Получил такова обещание, конят скъсал юздите и препуснал направо към мястото, където бил бащата. Сепнал се бащата, зарадвал се, като съзрял коня, и го повел със себе си. Но конят гледал все натам, откъдето бил пристигнал, и цвилел жално и непрекъснато.
     Бащата си помислил: „Този кон никога не е правил така, дали в дома ми не се е случило нещо? “Яхнал го бързо и се върнал. И понеже имал добри чувства към животното, увеличил му щедро зобта, ала конят не искал да яде. Всеки път, щом видел дъщерята да излиза от къщата, се хвърлял буйно, с радост и гняв към нея. И така много пъти. Учуден, бащата разпитал дъщеря си. Тя му разказала истината, защото мислела, че това може да е причината.
      – Мълчи! –  рекъл ù бащата. – Боя се, че си опозорила дома ни! Засега не излизай навън!
      После издебнал жребеца и го убил със стрелата си, а кожата му прострял на слънце в двора.
      Веднъж бащата отишъл някъде, а дъщеря му и съседските момичета си играли край кожата. Дъщерята я настъпила с крак и рекла:
     – Ти си животно, пък искаше да вземеш човек за жена, а? Убиха те и ти одраха кожата, кой ти е виновен? – И още недоизрекла думите, конската кожа се размърдала, надигнала се, обвила дъщерята и тръгнала.
      Засуетили се съседските момичета, изплашили се и не посмели да спасят девойката. Изтичали да  известят бащата. Върнал се той, обикалял, търсил дъщеря си и кожата, но те били изчезнали.
      След няколко дни в клоните на едно голямо дърво бащата намерил дъщеря си и конската кожа, превърнати в копринена буба, която източвала нишка. Пашкулът, намотан дебело и с умение, бил голям и съвсем различен от този на обикновените буби. Съседските жени взели копринената буба да я отглеждат и събирали многократно нейните пашкули. Нарекли дървото сан — черница. Сан означава и скръб.
     Оттогава народът се надпреварвал да сади черници, отглеждат ги и до днес.

                                                                                                                      *  *  *

    И – Стрелеца^¹ измолил от Сиуанму – Повелителката на Запада, еликсира на безсмъртието. Чан Ъ^²  го откраднала и побегнала към луната. Преди да тръгне, поискала от Йоухуан – Притежаващата жълто, да ù гадае и тя предсказала: „Благополучно! Бързо се приготви, сестрице, и веднага тръгни сама на запад! Ще срещнеш небесната тъма – не се плаши, не се стъписвай! После те чака бляскав успех!“
     Ето как Чан Ъ останала на луната и се превърнала в Лунна жаба.

__________________
 
^¹ И – Стрелеца (Хоу И) – главен герой в китайската митология. Тъй като лявата му ръка била по-дълга от дясната, станал изкусен стрелец. Убили го слугите му, подкупени от най-добрия му ученик. Тук е записан по-късен фрагмент на легендата.
^² Чан Ъ – в китайската митология жена на И – Стрелеца, богиня на Луната.

                                                                                                                       *  *  *